Translate to:

ЗЕМЕДЕЛИЕ

 

Разположението на Елховския край по поречието на р. Тунджа, Западна Странджа и Източен Сакар, характерът на неговия равнинен и полупланински терен, специфичните климатични особености обусловили и главните поминъци на населението — земеделие /производство на зърнени култури/ и скотовъдство. По-късно се появили зеленчукопроизводството, овощарството, занаятчийството и др.

Най-разпространена форма на обработването на земята при орното земеделие била двуполната система. Земеделските стопани носели общото наименование чифчии /от чифт, т.е впряг/. Всеки се стремял да притежава най-малко 1 чифт биволи или волове, а по-късно коне. Основно оръдие за разораване на земята при традиционнното земеделие било дървеното рало. Жътвата се извършвала със сърпове, каврами и паламарка, поставена на лявата ръката.

При жътва се предпочитал колективният труд, поради което между роднини и съседи се правело зареждане. В един ден от седмицата жънели на едно семейство, следващия на друго и така, докато завърши жътвата. Съществувала и друга взаимопомощ — миджията. Тя била платена и неплатена. При неплатените се жънело в празничен ден до обяд. Този, който викал миджия, бил длъжен да нахрани на обяд миджарите (помощниците), сред които преобладавали моми и ергени. Към такава взаимопомощ прибягвали обикновено вдовици или семейства, чиито мъже били болни или войници .

По- богатите селяни, за да приберат навреме реколтата, също събирали миджии срещу заплащане. То ставало на ден (надница) или на нива (изцяло). През 30-те години на XX в. някои по-богати стопани започнали да жънат с машини-жътварки: едните само отрязвали стръковете и ги оставяли на ръкойки, а други ги връзвали и на снопи. Пренасянето на снопите ставало чрез удължаване на колите, като отстрани слагали ритловици (ангъши), за да поемат повече товар. За товарене използували малка двурога вила или подавач.

Почти до края на 30-те години на XX в. вършитбата се извършвала на харман /отъпкана площадка, замазана с тор/ с помощта на дикани. За отвяване се използвала силата на вятъра и дармона. През 30-те години в някои средни и по-заможни семейства отвяването се извършвало с ръчна машина веялка.

Смилането на зърното ставало във воденици. Трудно е да се установи точният им брой в Елховския край. Като двигателна сила се използували водите на р. Тунджа и нейните притоци. Затова работата на водениците била сезонна. През лятото пресъхвали не само малките, но и такива реки като Поповската н Араплнйската. Тогава воденичарите ковели и ремонтирали воденичните камъни и задвижващите устройства. По своя капацитет водениците в повечето случаи били с два камъка за брашно и ярма, (ярмалък), и рядко с един (с. Коневец) или три („трите гьоза” с. Попово). Някои воденици имали и тепавици за валяне на вълнени платове.

Населението от Елховския край широко използувало и хромелите (ромелите) — една по-усъвършенствувана форма на античните. Те били най-необходимите домашни потребности за смилане на жито за булгур, на фий и бурчак за кърма на животните. Кърмата падала на предварително постланото под долния камък чердже или месал от коноп или памук. Съставна част на земеделския труд били и градинарството, овощарството, тютюнообработването и приготвянето на фураж.

Градинарството осигурявало продукти както за домашни нужди, така и за пазара. Сеели се черен боб(бакла), бял боб, грах, леща, лук, чесън, картофи, сини домати (патладжан), домати (френк) зеле, праз, ряпа, чушки (пипер), краставици и др. От подправките широко разпространени били чубриката, джоджен (гьозумът), магданозът и копърът. За домашни нужди се сеели бостани с дини и пъпеши. Кратуните се отглеждали за носене на вода при работа в полето. Основно оръдие за обработка на земята в градинарството била копачката (градинарска мотика). Използували се още и белове (бел керек).

Слабо се развивало овощарството. Отглеждали се предимно обикновената слива, крушата, прасковата, кайсията, орехите из дворовете и местите лози. Населението събирало и диви плодове — круши, киселици, дренки и трънки.

Тютюнопроизводството се засилило много след Балканската н Първата световна война, когато в Елховско дошли заселниците от Беломорска Тракия.

 

СКОТОВЪДСТВО

Скотовъдството се развивало успоредно със земеделието. Почти всеки земеделец бил и скотовъдец поради необходимостта от вълна за облекло, мляко и месо за храна, тор за нивите. След Освобождението дребните стопанства притежавали 6—10, а понякога и до 15 овце, и 2—5 кози. По-заможните домакинства имали по 40—100 овце и още толкова кози. В полупланинските села на околията овцевъдството било още повече застъпено. Овцете пасели по общоселските пасбища от най-ранна пролет до късна есен.

За пасбища се използували също стърнищата след прибиране на реколтата и ливадите след коситба на сеното. През зимата овцете н козите се изхранвали в дворовете и кошарите. Хранели ги със сено, фиена и ечемичена плява, люцерна, царевична шума (кочани) и шума от листници. От време на време овцете се кърмели с кърмило — трици, ярма, ечемик или овес, смесени със сол. Обикновено овцете се отглеждали на големи стада от 200—250 овце. Дойните стада наричали сагмал. Овцете се доели за първи път на Гергьовден.

Отглеждали в кошари (къшли) — система от огради и заслони. Обикновено в дворовете стопаните правели саи и заграждали около тях агъли. Самостоятелните къшли вън от населеното място имали по-сложно устройство — те включвали и колиби за овчарите.

Млякото от овцете се консумирало в прясно и кисело състояние (кисело мляко). Приготвяли се още сирене, кашкавал и извара. Млякото за сирене се подквасвало със сирище — съдържанието на специално черво от младо агне. Изцеждало се в цедилки (цадилки) и се притискало върху синии и дървени капаци. Съхранявало се в мехове (толуми) от овце и кози, в гърнета, а по-късно в тенекии. По-големите количества мляко се обработвало в мандрите.

От едрия добитък най-много се отглеждали говедата — като работна сила, а кравите и биволиците — за мляко и приплод. По-богатите семейства притежавали десетки биволи и крави. Едрият рогат добитък бил отглеждан предимно пасбищно. Карасърът (местното сиво говедо) пасяло свободно на стада.

Голямо развитие получило и коневъдствого. Още през османското владичество край с. Бояново имало турски конезавод, в който се отглеждали египетска (масърска) порода коне. Жителите на с. Жребино също отглеждали много хубави коне. През 20-те и 30-те години на XX в. конете в Елховото били използувани вече много по-широко: като работна сила и за превоз.

Развитие получило и свиневъдството. Почти всяко семейство отглеждало най-малко по едно прасе. Имало заможни стопани,  които отглеждал над сто прасета за продан.

Птицевъдството също напредвало. Всяко домакинство имало поне по 20—30 птици, а някои и по 150—200 птици. Наред с кокошките се срещали пуйки, гъски и юрдечки.

Домашен характер имало и пчеларството. Пчелите се отглеждали в прости кошери (тръвни) с конусообразна форма, изплетени от лозина и отвътре измазани с оборски тор, смесен с червена пръст. Мед бил добиван и от пчели, настанени в хралупи на стари дървета, а така също и от дънерни кошери (от кухо старо дърво). В началото на века се появили и по-модерни кошери.

 

ТРАНСПОРТ

Пренасянето на товари ставало както в другите краища на страната — на гръб, на ръце и с различен добитък. Хората носели по-малък багаж в хубаво изтъкани, писани домашни торби, изработени от вълна, памук и кожа. Използували се и дисагите — за повече товар. Според материята дисагите бивали: козиняви, калчищени, вълнени и памучни. За по-лек багаж служела цедилката (плат — метър на метър, завързан с преждила във вид на ухо): за хляб, дрехи, а някъде — и за бебета. Вода за домакински нужди се пренасяла от крайселските чешми и кладенци до домовете с менци, окачени на кобилица.

Употребявали се още различни видове керамични стомни, дървени бъкели и кратуни. По-големите стомни за вода, се наричали жетварски. Биволите и воловете били най-подходящата впрегатна сила за тежки товари на по-далечни разстояния.

След Първата световна война все по-често започнал да се използува и конят — особено след завършване на шосето Елхово — Ямбол през 1907 г. и на пътя Елхово – Бургас, започнат през 1914 г.

В Елховско са познати различни превозни средства: араба кола (дервентска), табанлия кола, желязна кола и писани каруци. Колите бивали още биволски и волски, а каруците — конски и магарешки, в зависимост от добитъка, който ги теглел.

Твърде разпространена форма за превоз на стоките било кираджийството (превоз срещу заплащане/. След направата на шосетата кираджийството отстъпило място на каруцарството.

Впрегатната сила на коня започнала да се използува все по-широко и намерила приложение и в т. нар. от местното население „конски трамвай” — теснолинейната железница между Ямбол и Елхово. Тя била пусната в експлоатация на 17 март 1917 г. и имала широчина 60 см. Релсите й били положени по банкета на шосето. Чифт коне теглели вагончетата с товар до един тон и превозвали жито до Елхово и оттук за фронта по време на Първата световна война. Около 200 коне и съответен персонал обслужвали железницата. Вагончетата събирали само 25 души; не били снабдени с осветление и отопление и се движели само през деня. „Влакчето” развивало средна скорост около 13 км в час, поради което разстоянието от Ямбол до Елхово се изминавало за 4 часа.

Начало > Етнография > Поминък