Translate to:

 

Обичаи и Празници

 

Празниците на нашите прадеди са възникнали в зависимост от стопанския календар свързан със земеделието и скотовъдството. Грижата за ниви и градини, започването на сеитбата на есен и пролет, пускането на добитъка на паша, ожънването на първия сноп, мерките за здраве на хора и добитък, началото на годишните времена — това са опорните точки на народните традиции. Въз основа на тях възникнали множество празници, осигурили на населението веселба забава и радост, но и запазили чертите на народния мироглед.

 

ПРОЛЕТНО-ЛЕТНИ ОБИЧАИ

Това са обичаи свързани със събуждането на природата от зимния сън, усилена полска работа, радост от първата реколта. През великденските пости момите бързали да ушият сукманите си, за да могат на Връбница (Лазаровден) да бъдат готови с новите си премени. Наред с това всяка сряда и неделя се събирали на зелените морави, където се учели да играят и пеят. Най-личната и добре подготвена мома се избирала за ръководител на трупата -„драгоманка” в Елхово, „бояница” в Маломирово, Бояново, Чернозем, Мелница и др.

Лазарките се организирали в групи (лазар) от по 15—20 момичета. Пет-шест момичета от така формирания лазар, придружени от ергени, в съботния ден рано сутринта преди изгрев слънце ходели да кършат върба. На следващия ден, в неделя /Връбница/ момите отивали да играят на мегдана лазарски хора под такта на песните, водени от драгоманката. Когато свършела с песента, тя притичвала през хорото с кърпа в ръка и я слагал на рамото на най-тачения възрастен мъж в селото.

Лазарките изпявали в негова чест песен с благопожелания към цялото му семейство. След това момата се отправяла към друг от присъствуващите и така до вечерта. Цял ден лазарките пеели и играели. Пеели за всеки ерген и изгората му, порицавали някого, присмивали се и т. н. Привечер драгоманката повеждала хорото към дома си. Там също играели, след което проверявали получените пари и подаръци. На другия ден драгоманката приготвяла богат обяд с рибена гозба за дружките си.

Някъде, като в Маломирово, хората и угощението в двора на бояницата се повтаряли на Великден. Пролетният момински обичай лазаруване откривал сезона на смесените хора. Напролет в началото на Май, както в цялата страна, и в Елховско се празнува Гергьовден. В някои селища този празник бил по-личен от Великден. С този празник са свързани поредица от някогашните народни поверия за запазване здравето на членовете на семейството и най-вече поверия свързани с овцевъдството.

Срещу Гергьовден всяка къща се обкичвала със зеленина, предимно клонки от круша. Връзвали се люлки, на които моми и ергени се люлеели за здраве. Най-голяма почит и уважение се изразявали към овчаря и стадото му. Овцете се доели за пръв път на Гергьовден в бакърче, на което се връзвала мартеница и крушово клонче. Цялата кошара се обграждала с мартеничен конец, а вратата й се окичвала с крушови клонки. Месели се специални гергьовски кравайчета. Изпичало се цяло агне.

На този ден в Елховско ставали най-хубавите сборове. В някои села на Елховска околия битувал летен маскараден обичай наречен “Джамало”.  Той ставал през Юли или Август, по време на вършитба. Целият персонаж се състоял от 10—15 момци. Централни фигури били водачът на групата и „джамалото”. Във всяка група имало „поп” и „доктор”. Дрехите и реквизитът се подбирали така, че да будят смях. Групата ходела от харман на харман, играела своите хора, правела смешки, веселяла хората. След непосилния полски труд по време на жътвата тази традиция доставяла истинска радост на населението. С особено удоволствие наблюдавали игрите момите и децата.

 

ЗИМНИ ПРАЗНИЦИ

Бъдни вечер и Коледа са едни от най-тачените, най-емоционалните, най-съкровените празници, чиито корени се крият в недрата на българското езичество. Те са обичаи, свързани с прехода между старата и новата година, свързани с умирането и раждането на слънцето, с възраждането на природата за нов живот, с раждането на Исус Христос. Те са празници и обичаи , които фино преплитат в себе си древни езически и християнски обредни практики.

Според народното вярване Божа майка се замъчила от Игнажден до Колeда да си роди Млада бога, затова на този ден (20. XII.) домакинствата се стремели да не изнасят нищо от къщи и да не излизат, за да не излезе щастието и плодородието от дома им. Гледало се кой ще е полазник на къщата – т.е. кой ще дойде пръв на гости, да ги полази. Имало „орлия” хора, които били очаквани гости на такъв ден. Семейството ги посрещало топло и домакинята ги гощавала с варено жито.

Гостът сядал на земята пред огнището, вземал машата (дилафа) и като ровел жарта, казвал: „Жар, пепел, пилета, яйца.”  Вярвало се, че в такъв случай кокошките щели да снасят по-често, а квачките ще мътят повече пилета. Освен жито, на този ден се варяла и царевица (мамули).

Бъдни вечер (24. XII) се празнувал с обред почти еднакъв за цялата страна. На трапезата се поставяли разнообразни постни яденета – нечетен брой: сърми с ориз (гушки), фасул, грах, туршия, варено жито, петмез с корички от тиква (рачел), саралия (постна сладка баница), ошав и др.; кадял се огън и тамян на палешника (лемежа) на ралото; отправяла се благословия с хвърляне по една лъжица жито на височина около един бой и се изричали заклинателни думи: „Да се роди житото, да скачат агънцата, да хвърчат пчелите” и пр.

На места вземали слама от три плевни, приготвяли свети хлябове (боговици), украсени с орнаменти от растителния и животинския свят. Названието „Бъдни вечер” произлиза от думата„бдене”, тъй като в старо време жените от всяка къща бдели да не изгасне огънят в огнището.

Един от най-популярните народни обичаи на Бъдни вечер е коледуването. Групирани по 5-6 души (Раздел, Маломирово, Славейково) и от 10 до 12 души в Елхово, на чети (куди) младежите се учели да пеят най-често в изоставени стаи (одаи), в салмички, в плевни и обори, в необитаеми от други хора помещения. Не ги спирала нито дълбоката селска кал, нито студът, нито непрогледната тъмнина. Вечерта на Бъдни вечер, 24 срещу 25 декември, облечени в най-новата си премяна, с пуканки и пера по калпаците и елечетата, обкичени във “вракладосани” чемшири, по бели фланели или аби, или наметнати с ямурлуци, те пеели от къща на къща с пожелание за плодородие и щастлив живот.

Коледарите изпълнявали песни за всеки член от семейството. Пеели на къщата, на стопанина, младата булка, за новороденото дете, за момата, за по-малкото братче, за поп, даскал, ученик. В замяна на това, също за здраве и берекет, получавали краваи, по някоя и друга монета, а някъде коледарска китка (перо) или китка-сърце с пандели, направена от момите (Елхово). В зависимост от икономическите възможности на семейството, на места са и гощавани.

Следващият зимен празник – Нова година, наричан Сурва — се посрещал също като Бъдни вечер, но на трапезата слагали и блажни ястия. Сварявала се част от пачата на коледното прасе, правела се баница. В нея поставяли дрянови клонки, означаващи различни късмети: ниви, градини, лозя, домашни животни и една монета, символизираща къщата. Баницата разкъсвали на парчета и всеки член на семейството със затаен дъх очаквал своя късмет.

В тази вечер особено се вълнували децата. Техните сурвакници от дрянови клонки, украсени и нашарени, вече били готови. След пропяване на първите петли децата тръгвали да сурвакат. Сурвакали леко по гърба всеки срещнат човек и членовете на домакинството с думите: „Сурва, сурва, сурва …”.  Най-често ходели на групи по две-три: едно от тях било „стопанин”, друго „котка”, трето „магаре”. Стопанинът на къщата откликвал на желанията на тези “животни”. Той дарявал „котката” с мръвка (парче сланина), „магарето” с петъла (монета) и по едно кравайче за всички. Раздавали се орехи, бадеми, ошав и др.

Така градът или селото осъмвали с пискливия глас на децата – „сурва-а-а”, които никога вече нямало да забравят сурвакането.

Йордановден (Водици) – 6 януари и Ивановден – 7 януари, също били тачени празници. Съществува народно поверие, че ако на Йорданов ден замръзне водата, през годината ще има повече здраве и берекет. На този ден в Елхово устройвали големи тържества край Тунджа до стария мост. Там свещеникът хвърлял дървен кръст, а предварително подготвени момци се хвърляли във водата, за да го извадят. Оказвала се голяма чест на оня момък, който успеел да хване и извади кръста през студения януарски ден.

На Ивановден къпели в реката Ивановците, младоженците и всеки, когото момците уважавали. Това къпане често се заменяло със символично поливане върху главата на именника или младоженеца. Вечер близките на именника се събирали в дома му на другарска веселба. Срещу Ивановден младите булки носели на девера си от сватбата специален „деверски” кравай и му поднасяли обвито с чемшир и варак перо (деверско перо). Това се извършвало всяка година, докато деверът се оженел.

Бабинден (Ден на родилката) се чествувал на 8 януари. Младите булки с деца до три години посещавали своята баба (която им помагала при раждането) със съответни дарове: кравай (прясна погача), баница (млина), варена кокошка, шише ракия, бъклица с вино, един калъп сапун, кърпа (пешкир) за ръце и стомна с вода. Всяка от тях поливала на бабата да измие ръцете си с водата и да ги избърше с кърпата. След като булките се изредели, сядали да се веселят на обща трапеза. В някои села (Княжево) бабата поръсвала трапезата с просо от решето с благословия децата да се раждат като просо.

Във Воден и Хлябово впрягали мъже в колесарка, предварително окичена с подходяща украса, качвали бабата, накичела с чемшир и “вракладосан” босилек, и тържествено я повеждали към реката, за да я къпят така, както тя ги е къпала. Тук я пръскали с вода (символично къпане) и я връщали обратно.

Атанасовден. Вярвало се, че дойде ли този ден — 18. I, зимата вече си е отишла. Идвало „циганското лято”. Разказвало се още, че свети Атанас обличал копринена риза, излизал на планината и извиквал: „Иди си, зимо, да дойде лято!”. Свети Атанас бил считан за покровител на овчарите и говедарите, свинарите, конярите и пчеларите.

Трифоновден (Триунците) се празнувал на 1 февруари като „Трифон Зарезан”. За произхода на празника се носят легенди, а на църковните икони свети Трифон е изобразен с косер в ръка. Освен на лозарите, това бил празник на кръчмарите и на всички, които боравели с напитки, добити от лозя и овощни дървета. Ето защо на този ден хората посещавали лозята си и ги зарязвали.

Домакините (стопанките) някога приготвяли специални хлябове. Обичаите в различните села били различни: окичвали се с лозови пръчки, избирали „лозарски съвет” или „лозарски цар” и т.н. Събирания ставали и пред колибата на лозарския пазач.

Едни от последните зимни празници са Заговезни и Кукеровден. Празнували се в края на февруари и началото на март, през време на Сирната седмица (до Сирни заговезни). Тогава прекратявали сватбите, за да ги започнат отново през есента. На Заговезни всички си прощавали помежду си: в семейството, роднини, съседи. Децата целували ръка на майка си и баща си с думите – „прощавай мамо (тане)”, т. е. да му прости допуснатите грешки през годината. По този начин си прощавали помежду си членовете на семейството, както и съседите.

При вторите заговезни, от млечни произведения се правело и така нареченото „хамкане”: парче корава халва с орехи се връзвало с конец и се окачвало за тавана. Участниците, и най-вече децата с ръце поставени отзад се опитвали да хванат халвата с уста. Всичко това будело смях и веселие. В някои селища в покрайнините се палели и прескачали големи огньове, другаде хвърляли огнени стрели и т. н.

В понеделника след местните заговезни ставали кукерскпте игри. Група от 10-15 весели момци се преобличали, маскирали и устройвали игрите. Облеклото им било разнообразно. То носело характера на местната носия, в повечето случаи женска. В някои селища като Елхово, Бояново и други обличали „пресни”, т. е. необличани още от момата сукмани. Това се считало за голяма чест. На гърба си кукерите правели гърбица (грамутка) — овчи кожи, обърнати с вълната навън и натъпкани със слама или сено.

Другаде обличали облекло от нещавени кожи с вълната навън. Всички обаче носели около кръста си закачени на кожен колан много звънци п хлопки. Главната част от облеклото била маската на главата, изработена с много старание и въображение. Към реквизита на кукерите се отнасяли и дървените саби. Кукерската група обхащала най-различни лица: в Бояново, Болярово и Поляна водели „хаджия”; в с. Мрамор – „чауш”; в Маломирово, Мелница, Шарково и Воден – „цар”.

Член на кукерската свита била „булката” – в Бояново и други села, или „кукова бабка” – в Елхово, Маломирово, Кирилово и др. Обикновено това било момче, облечено със сукман (чукман), забрадено с кърпа, препасано с женски пояс и престилка. Лицето му било напудрено, устните – начервени. Снабден бил с дървена кука / клюнк/, с която хващал за крака всеки срещнат с цел да го събори. Носел “дете “, направено от парцали. С него се движел и един кавалер (кукерин).

Групата кукери се придружавали от различни маскирани смешници „арнаутчета”, с маски (калимявки) от хартия във форма на конус, били облечени в скъсани войнишки или други дрехи, или пък с дълги долни гащи (ичови). Правели още „поп” и „доктор”.

В с. Мрамор „чаушът” бил въоръжен с кроено – „страшно оръжие”. Селищата още от тъмни зори заехтявали от шума на хлопките и звънците. Наставал денят – „царството на кукерите”. Те обикаляли улиците, спирали хората, кръстосвали калъчките (сабите) и ги „пленявали”. “Освобждаването” ставало срещу откуп, някъде срещу „бръснене”. През целия ден кукерите играели хора и обикаляли от къща на къща, където ги дарявали.

Привечер се събирали на площада. Там ставал „главният спектакъл”, който с много шеги и закачки будел веселието на събраното множество. Не минавало и без речи, в които се отправяли редица критични бележки по адрес на управниците за допускани от тях нередности. Символично се заоравало и засявало и се правели заклинания за плодородие.

 

СЕМЕЙНО – БИТОВИ ОБИЧАИ

Това са предимно обичаи, свързани с иай-интимни страни от живота на хората – сватба и раждане. В края на XIX и началото на XX в. младежите сe женели на 18-20 години, преди да отидат войници, за да има кой да помага на семействата им в селскостопанската работа. Типично за Елхово и селата е, че избирали мома от добър род (сой), работлива и скопосна.

Водеща роля при избора се отреждала на родителите. Те изпращали в дома на момата своя близка довереница, която установявала пръв контакт със семейството на избраницата и донасяла вест (хабер) за положителното или отрицателното отношение на кандидата, а момата потвърждавала съгласието си с изпращането на една престилка или кърпа – нишан (знак).

Следвал моментът на сгодяването. За целта двама-трима души пратилници (пратеници) с бъклица, скрита в пояса на единия, отивали в дома на девойката и по заобиколен начин разкривали намеренията на идването си. Случвало се понякога да им се отказва под предлог, че момата е още малка.

Понякога в една къща можели да се заварят пратеници от различни места. В момента, когато те разбирали, че ще получат съгласие, изваждали бъклицата, слагали я пред краката си и подканяли момата да я вземе. Като получела съгласието на родителите си, тя им целувала ръка и вземала бъклицата, обкичена с босилек и алтън /златна монета/. През това време момъкът наблюдавал през прозореца със свои другари и гръмвал с огнестрелно оръжие (обикновено с ловна пушка).

Селището разбирало, че тази вечер някоя мома се е сгодила. Тогава момковите родители и неговите най-близки роднини идвали у дома на момата, където се устройвало малко угощение и веселба, наричани сгодяване или малък годеж. По-късно се уговаряли за датата на големия годеж, за който се готвели и двете страни.

Годеницата дарявала свекъра с риза, а свекървата – с кърпа за глава. Накичвали с цветя годеника и всички неговите роднини. Сватбата започвала обикновено в петък. Калесници (близки на момъка) обикаляли домовете на близки н съседи и ги канели на сватба. Правели знаме (оруглица) и пеели.

След това започвало обредното месене на хляб, наречен засев (меденик). За целта брашното се пресявало през три сита. Зълвата, която месела, непременно трябвало да има родители. Тя отивала до трендафила и си измивала ръцете. От замесеното тесто се откъсвало парче и се отнасяло у момини, за да замесят с него хляб. Така се обявявало, че сватбата започвала в двата дома.

В петък сватовете отивали у момата да уговарят (одумват) дара за сватбата. Чеизът се редял на въже вън или вътре в къщата. В събота момковите зълви пукали пуканки, от които правели “китки” за накичване на сватбарите. Същия ден те приготвяли и елха (кумово дърво). Под звуците на гайда и моминската песен се извършвало обредното бръснене на младоженеца.

В неделя рано сутринта у момкови пристигал гайдарджията, качвал се нависоко н засвирвал, за да събере сватбарите. След малко пристигали бабалъкът с бъклица в ръце, “бабалъчката” с шише вино и деверът. Те повеждали годеника към къщата на кума, за да го доведат на сватбата. Отпред пред кума, моми и момци играели ръченица.

На определено място сватбарите спирали, за да започнат надбягванията с коне. Кумът подреждал състезателите и обявявал наградите. Сватбеното шествие продължавало. Заложникът тръгвал бързо към момата, за да й занесе обувки, ябълки, глава лук, малко просо и сребърна булченска игла за глава, сложени в специална заложническа торба. След него се пускала друга кушия (надбягване) без коне.

Заложникът пристигал, но сватовете не го пускали, докато не броял известна сума. След малко пристигала и кушията, вземала бъклицата от бакърника (водника) и се връщала да посрещне сватбарите.

Булката, гледайки в огледалото, хвърляла надясно ябълката, наляво – лука и разпръсвала просото, когато пристигнели сватбарите. Те обикаляли три пъти трапезата и сядали. В това време пристигала майката на момъка с даровете и заедно с майката на булката дарували. Тъщата мятала на врата на младоженеца пояс и пешкир на плещите му. Същевременно го милвала по главата и „удряла” със слаба плесница по бузата, за грижите и ядовете, които и създавал докото задирял дъщеря и.

Той от своя страна пускал две ябълки в пазвата й – в знак на благодарност, че е родила и отгледала с много обич мома, която да му стане жена.

В това време кумата прибулвала булката. Към края на XIX и началото на XX в. прибулвали булката с няколко була: отдолу бяло, след това черно, вишнево и най-отгоре зелено. По-късно я прибулвали само с бяло було, като лицето й оставало открито. При извеждане на булката гайдарите свирели, а зълвите пеели песни на прощаване.

При лошо време булката, бабалъчката и зълвите се качвали на араба кола. Там се качвал и деверът с байрака. Впрегнатите биволи били изкъпани и излъскани, а на хомота (боюндрука) се връзвала специална кърпа. Шествието поемало. Пред колата играели моми и момци. След венчаването в църквата всички се отправяли към дома на младоженците. Тук ги посрещала свекървата.

Сватбата продължавала с гощаване, песни и хора. Сватбеното тържество продължавало и през следващите два-три дни, но вече с участието на по-малко хора. В понеделник булката се отвеждала за вода, до чешмата или кладенеца. Във вторник се почиствал домът -подготовка за сваляне на булото на следващия ден. В сряда булката, заедно със свекървата и бабалъчката, с хляб, ястие и вино отивала у кумата за сваляне на булото. Кумата с точилка в ръка го повдигала по малко два пъти, а на третия го снемала и го поставяла върху трендафилова фиданка.

Обичаите и обредите във връзка с раждането включват по-тесен семеен кръг. Сред тях в Елховско особено значение има известният „топъл хляб”, известен още като „понуда”, „боганик”, „голяма пита”. Обичаят се устройвал на третия или седмия ден след раждането. Главно обредно лице била бабата, която преди това помагала на родилката.

По същество „топлият хляб” бил семеен празник, който имал за цел да отбележи тържествено сред близки и роднини, че се е появил “нов човек”. Основните обредни действия били разчупването на питата, и раздаването по парченце на всички присъствуващи, за да се осигури здраве и благополучие на новороденото в бъдеще.

Населението от Елхово и Елховско отбелязвало някои важни моменти от развитието на детето с определени обреди. Така при отбиване на детето, обикновено след прохождането му, майката омесвала кравайче, изпичала го и с едно варено или печено яйце го търкулвала по земята. В същото време тя леко удряла детето отзад и го подканвала да бяга след кравайчето и яйцето. С това започвало захранването на детето с обща храна.

При прохождало майката месела питка, намазвала я с мед или с нещо сладко и я раздавала на близките си. Всеки, получил парче от питката, бягал, за да е пъргаво детето.

И календарните , и семейно–битовите обичаи имат в себе си дълбоко народен характер. Те са израз на непреодолим стремеж на народа към труд, взаимопомощ и по-щастлив живот.

Начало > Етнография > Обичаи и Празници