История на град Елхово в югоизточна България
    Translate to:

История на град Елхово

 

Елхово е град с многовековна история. Разположен на река Тунджа, той споделя съдбата на останалите селища по бреговете на реката, което е под влияние на благоприятните условия за развитие – равнинен релеф, мек климат, обилни водни ресурси, плодородна почва, близост до големи административни центрове, а също на транспортно-географското положение на града, тъй като през него минава най-прекия път от Цариград и Одрин за проходите на Източна Стара планина и Дунав. Всичко това определя наличието на една богата и същевременно драматична история.

 

Благоприятните природни условия обуславят появата на живот в този район още през неолита (6000 – 4000 г.пр.н.е.), за което свидетелстват откритите каменни и медни оръдия на труда.

 

През бронзовата епоха по тези земи се заселват траките, от чийто крепости, селища и надгробни могили са запазени многобройни останки . Сред тракийските племена по тези земи с най-голяма числености са астите, обитаващи северните склонове на Странджа, одрисите, населяващи долината на река Тунджа и кените, за които споменава древногръцкият историк Херодот.

 

Археологическите проучвания показват, че това е един гъстонаселен район, в който важно икономичесйскко значение, наред със земеделието и скотовъдството, имат грънчарството и особено добива и производството на метал. За това свидетелства най-старото име на Елхово – Орудица, селище, разположено в близост до днешния град. Впоследствие се оформя силно търговско съсловие и Елховският край започва да играе водеща роля в търговските отношения между Тракия и гръцките колонии по бреговете на Егейско, Мраморно и Черно море.

 

Историческите извори свидетелстват, че през 72 г.пр.н.е. този район попада под властта на римляните. Те укрепват селището и го наричат Орудица ад Бургум. През този период Елховският край притежава много удобно транспортно местоположение, тъй като е разположен на два големи пътя; единият, свързващ Адрианопол (Одрин) с Августа Траяна (Стара Загора), другият – Кабиле (Ямбол) с черноморското крайбрежие. В периода ІV-VІ в. Орудица ад Бургум попада в пределите на един силно развит регион с четириъгълна форма – Адрианопол–Филипопол–Берое–Кабиле, за който е характерна византийска колонизация и нашествие на готи, хуни, а по-късно и на славяни.

 

През ранното Средновековие градът вече е известен като Йоаница, а когато през VІІ в. на Балканския полуостров трайно се заселват славяните той е прекръстен на Яница – славянското име на днешно Елхово.

 

За пръв път Елховско е включено в пределите на създадената в 681 г. славянобългарска държава през 705 г. по времето на хан Тервел (700-721), който печели областа Загора. През 756 г., обаче, византийският император Константин V Копроним отново завладява Загора, присъединявайки я към областта (темата) Македония с главен град Одрин. В 796 г. все пак хан Кардам успява да възвърне българската власт над Елховския край, който окончатено попада в рамките на България при управлението на хан Крум. За това свидетелства прочутият Хамбарлийски надпис, намерен в околностите на днешното село Маломирово. Към средата на ХІ в. по тези земи започват набези на кумани, печенеги и маджари, които са отблъснати към края на века. Скоро след това, през 1204 г., Елховският район попада в ръцете на кръстоносците. Българите, водени от Цар Калоян, разгромяват латинските войски на император Балдуин Фландърски, с което Елховският край отново влиза в пределите на българската държава.

 

Чак до ХІV в. Източна Тракия продължава да е арена на много битки между България и Византия, поради което Елхово и региона често попадат в пределите на Византийската империя.

 

През 1373 г. Яница е завладяна от войските на Тимурташ бей, което полага началото на най-трагичния епизод от историческото развитие на този край – петвековното османско владичество. По това време Елхово носи турското име Казълагач – в буквален превод „червено дърво” , за което пише и К.Иречек през ХІХ в. В много източници често се споменава и името Казългач-Йениджеси, или само Йенидже, което означава „нов”. По тези земи османската власт е особено силна, тъй като Казълагач се намира съвсем близо до административния център на империята – Одрин, както и до новата столица Цариград.

 

По време на османското робство голяма част от населението на Елховско е избито от турските войски, като междувременно районът е бързо населен с колонисти от Мала Азия, сред които са например юруците, представляващи полуномадски тюркменски племена, както и татарите. Като следствие от това известният османски пътешественик Евлия Челеби споменава за наличието и разпространението на ислямската религия сред местното население. В рамките на Османската империя Казълагач става център на каза, или нахия – административна единица в състава на отделните санждаци, и същевременно е седалище на кадия. Казълагачкият кадия притежава сравнително нисък ранг, има свой заместник (наиб) и е подпомаган в дейността си от т.нар. кетхуда йери и еничарски сердар, както и от местни влиятелни първенци – аяни.

 

Турското нашествие по български земи коренно променя облика и стопанския живот на град Елхово. Построена е например джамия и е издигната пътническа станция, наречена кервансарай, която е предназначена за подслон на посетителите на града. Споменава се също така за местната баня и дървения мост над река Тунджа. Жителите на Елхово, които през този период са между 1000 и 2000 д. се занимават основно със земеделие, в т.ч с лозарство и градинарство, както и със занаятчийство. В този смисъл през ХVІІ в. турския пътешественик Евлия Челеби съобщава, че Казълагач е „хубавичко градче, разположено в едно широко, покрито с ливади и лалета място на брега на река Тунджа” и отбелязва наличието на около двадесет различни дюкяна.

 

През ХVІІІ и ХІХ в. броят на българите в днешно Елхово постепенно нараства, което дава основание на Константин Иречек да посочи, че той е един изцяло български град.

 

В епохата на Възраждането Елхово дава своя скромен принос в борбите за нова българска просвета, самостоятелна църква и национално освобождение, свързани преди всичко с имената на Индже войвода, Кара Колю, терзията Дженко Димитров и особено с един от най-големите дейци на национално-освободителното движение – Стефан Караджа. През 1833 г., например, е открито първото училище в града, а през 1874 г. елховчани изгонват омразният им гръцки владика Дионисий, скоро след което започва стоителството на градската църква „Св. Димитър”, завършено в навечерието на Освобождението. По същото време в града са регистрирани немалко на брой кариоти, както наричат гърците с български произход по тези земи.

 

На 21 януари 1878 г., давайки много свидни жертви, Елхово започва нов и свободен живот.

 

Въпреки че градът е център на окръг и околия, той се оказва в покрайнините на страната и започва да се развива като приграничен район. В представите на тогаващните българи Елховско изглежда като далечна, изостанала икономически и слабо заселена провинция. Нейният стопански облик се определя от развитието на земеделието и на редица занаяти – терзийство, железарство, обущарство, кожарство, абаджийство, както и на търговията.

 

Името Елхово всъщност се появява за пръв път на 18 март 1925 г., когато юридически е оформен и статута му на градско селище. То израства като център на една от най-големите околии в Бургаска област и е с население близо 4 000 ж. Въпреки това Елхово изостава в своето икономическо развитие и представлява едно типично малко градче със земеделски облик.

 

Нов етап в развитието на града започва през 1944 г., когато в страната е установена социалистическа власт. През този период градът е благоустроен, електрифициран и водоснабден и от едно типично земеделско селище се превръща в добре развит промишлен град, чието население нараства от 7 000 на 13 000 д. След 1989 г. Елхово коренно променя своя облик и се утвърждава като важен административен и стопански център в Югоизточния регион.

 

Начало > История