Легенди

Изгорелия сокол

Дюдюкли топрак

Рада Колева

В пазвата на жената като въглен пареше комитетското писмо. Три деца имаше Рада – две момчета и едно момиче. За тях мислеше сега, какво ли ще стане с милите, ако я заловят. Но като че ли се срамуваше да си призна, че наред с тревогата тя изпитваше и гордост от това, че е член на този комитет. “Ако ме срещнат турците” – и Рада се прекръсти, “ще им кажа, че отивам в Читалово да търся чакръкчия за счупената ръка на дъщерята” – помисли си тя. Детето от време на време задаваше въпроси и прекъсваше мислите й.

Най-сетне пое пътя за Читалово. Слизайки надолу към реката тя видя под едно дърво да стоят трима турци. Разговаряха високо и се смееха. Рада ги погледна бегло и плахо и заудря магарето и то, подтичвайки леко, закриви по прашния селски път. Тя бързаше да се отдалечи по-бързо от турците, но един от тях отправи поглед към нея и завика:

– Булка, гел бурда! /Ела тук/. Рада засили крачките си и се направи, че не го чува. Тогава същият направи няколко крачки и препречи пътя на магарето. Посегна да я хване за ръката. Рада се отдръпна и го помоли: – Остави ме, аго, бързам. Детето ми е със счупена ръка, та бързам да стигна до селото, лек да търся. Път ме чака обратно. – Не бързай, гяурке, – засмя се турчинът ехидно. – Пак ще стигнеш, време има много! -Той посегна отново да хване Рада, но тя направи крачка назад. Детето заплака.

Похитителят се мъчеше да я събори на земята, но Рада не се даваше. Останалите двама турци се смееха и поощряваха своя другар. Тогава той я хвана през кръста и я събори на земята. Стъпи с крак на гърдите и и писмото прошумоля.

Турчинът го извади и го прочете. След това изви силно ръцете на Рада и извика: – Къде отиваш, мръсна гяурко? Бунт ли ще правиш? В писмото се съобщаваше за готвеното въстание и накрая с разкривен почерк беше написано: “ Краят на турската робия наближава! Смърт на друговерците! “.

Много мъки претърпя Рада този ден. Гавриха се с нея турците, биха я, скачаха върху гърдите и, но въпреки това не успяла да разберат коя ръка беше написала това и кой трябваше да го прочете. Рада мълчеше като мъртва. Накрая, полумъртва я обесиха на едно дърво край реката. “Разказът е препечатан със съкращения от в. “ Народен другар” бр. 110 от 15. 09. 1970 г. Автор е Чута Младенова. Рада Колева е действителна личност, куриер на създадения през 1872г. в Елхово Таен революционен комитет с председател Дженко Димитров.

Дянковият камък

Единият от тях скришом взел парите и ги скрил на друго място. След свършване на работа тримата отишли да търсят парите, обаче не ги намерили там. Съмнявайки се в своя другар, който не признавал, че е взел парите, двамата решили да го сплашат. В тази местност има голяма скала, надвесена над Тунджа.

Те хващат другаря си и го качват на скалата, като го заплашват, че ако не каже къде са парите, ще го хвърлят в Тунджа. Той обаче не признавал. Надвесвайки го над реката, те го изтървали и той се удавил. Удавеният се казвал Дянко. И до днес тази скала стои и се нарича от населението Дянковият камък. Легендите са от книгата “ Гранитово” на Стоян Великов и Георги Трифонов, издадена в София през 1987 г.

Цокина могила

По пътя за с. Дермен дере спира до една могила, за да си почине. В този момент пристигат двамата братя на Цока, за да я избавят от ръцете му. Турчинът, като вижда, че братята ще го настигнат, убива мома Цока и побягва към близкото дере. Братята догонват турчина в дерето и там го убиват. Турчинът се казвал Юрук и хората от селото нарекли това дере Юрук дере, а могилата, където била убита Цока мома – Цокина могила. Легендите са от книгата “ Гранитово” на Стоян Великов и Георги Трифонов, издадена в София през 1987 г.

Кладенецът на Уста Митър

С мъка се добирали те до прясна сладка вода. На селския мегдан била железарницата на Тодор Димитров или както всички му викали Уста Митър. Този майстор имал златни ръце. Майсторлъкът му се прочул надалече, а славата му не е заглъхнала и до днес. Виждал майсторът как се мъчат съселяните му за вода и мислел какво да направи. Един хубав пролетен ден той заклал курбан на мегдана.

Хапнали, пийнали и най-сетне майсторът предложил на това място да изкопаят кладенец – задружно. Почнали работа ден и нощ. И най- после за радост на мало и голямо бликнала вода – студена и бистра. Застроили кладенеца с хубави бели камъни. Уста Митър изковал най-якия синджир за кофата. Оттогава младо и старо се събирало вечер на кладенеца на сладка приказка и сладка вода. Железарят се грижил за него до края на живота си.

Умрял със заръка на сина си да продължи да наглежда кладенеца. Преданието говори, че когато турците се изселвали през 1877 г., задигнали синджира на кладенеца. Това озлобило лалковци. Те решили на всяка цена да го издирят. По това време лалковските кюмюрджии продавали стоката си чак в Одрин. Веднъж те забелязали на един бейски кладенец същия синджир.

В тъмна нощ кюмюрджията Адам Димитров заедно с другарите си взел синджира и го отнесъл в родното си село. Край кладенеца и днес растат вековни дървета. Лалковци си имат и чешма, но кладенецът на Уста Митър ги връща в света на легендите и преданията. Материалът е публикуван във в. “ Н. другар” бр. 102 от 25 август 1970 г. Автор е Кирил Марков.

Кара Кольо

Изведнъж големите манастирски порти се отвориха и по калдъръмения път затрополя каруца, пълна с чували брашно. Инокентий размахваше камшика от каруцата, а Порфирий отупваше расото си с едната ръка, а с другата замаха на Кара Кольо да почака – От село Шахлий / Княжево/ идваме, Кара Кольо, Събирахме помощ за манастира. Попът двеста заръки заръча: “Видите ли Кара Кольо, кажете му за злата ми съдба”.

“Вчера Хасан бей от Хасанбеглий / Изгрев/ ми отвлече жената”. И като дете заплака. Била на чешмата за вода. Беят се завръщал с файтона си от лов. Като видял попадията, смаяла го хубостта й. Грабнали я неговите хора и на файтона – Значи и попска душа запалиха проклетниците. – извърна замисленото си лице Кара Кольо. Само след няколко дена, съпровождан от петима мъже Кара Кольо осъмна в дядо Славоеви от Хасанбеглий.

Дядо Славое го посрещна зарадван, че идва точно, когато правеха сватба на внука му Иван. – Научихме, дядо Славое, всичко научихме и затова идваме. И разкри на стареца плана си. – Значи вие искате да занесете сладката ракия на бея. Сега дрехи трябва да ви осигуря. – Три чифта мъжки и три чифта женски дрехи, дядо Славое. Другото остави на нас. Днес ний ще изпълним този адет. Този път ракията ще бъде от нас.

Ето я – хем люта, хем силна и упоителна. – каза Кара Кольо и измъкна голямо шише от пояса си. Есенното слънце беше се издигнало над хоризонта, когато от дядо Славоевия двор излязоха сватбари, съпровождани от селски музиканти. Още с отварянето на бейовите порти жените заиграха, а мъжете надаваха от време на време буйни гласове.

– Сладка ракия ти носят, господарю – поклони се ратаят пред вратата на бея. От разкошната стая като от олтар тържествено излезе беят. – Ашколсун, ашколсун, хубаво играят жените – с възхищение се обърна той към мъжете. – Шега у тях няма, бейо честити! – заговори Кара Кольо и като подаде шишето с ракията додаде: – От младоженците ракия и радост ти носим.

– Аллах и на тях здраве и радост да носи! – и беят вдигна шишето. – Ама че хубава ракия – и пак отпи голяма глътка. На третия път изпи почти всичката ракия. През това време само Кара Кольо забеляза как един от хората му заговори с попадията. Вечерта няколко конници спряха пред портата на поп Партений от Хасанбеглий и въведоха попадията вътре.

Радостта му беше безкрайна. Кара Кольо взе бял лист и написа: Хасан бей, ако си позволиш втори път да извършиш такова зло деяние, каквото извърши с жената на поп Партений от Шахлий, жив на огън ще те опека. Кара Кольо” – Още утре занесете тази бележка на Хасан бей- заръча той. След това поведе юнаците си към конете. Препечатано със съкращения от в. “ Народен другар” бр. 9 от 24. 01. 1976 г. Автор Дичо Ковачев.