Легенди

chasovnik

Изгорелия сокол

Във времето, когато градът бил с 15000 жители и 250 праматарски дюкяна, в града се поселил един турчин благодетел, който построил хамам и на 500 м далече от хамама, джамия, които дал в притежание на своя сокол – любима птица. Веднъж кадъна палила фурната си и в тоя момент соколът кацва на пещта, туркинята го блъсва долу и той изгаря. Телялинът по нареждане на турчина вика из града, обещава щедри дарове, ако му се предаде любимата птица, но напразно. Разярен стопанинът тогава проклина: “Който ми унищожи любимия сокол тук да не може да живее, а които останат да го населяват, двама една мисъл да нямат. “
sunny-day-large

Дюдюкли топрак

Един овчар пасъл овцете си и свирил с кавал. Султанът, който веднъж правел обиколки из царството си, идвал от Ени пазар / сега с. Попово- Елховско/ за Казъл агач, лятно време било, и почивал под един бряст / отпосле го нарекли “ Царев бряст” – “ Мангърски бряст” / , възхитен от свирнята повикал овчаря да му свири и му дал ферман, гласящ : “До където се чува кавалският глас, по четиритях страни, местността да е негова собственост и да я владее до живот. “ Тая местност от Еленик / “ Св. Победа” / станала на “ Дюдюкли топрак” – “ Свиркина пръст” – като десятъкът е бил събиран отделно и е внасян в държавния бюджет. Преданията са записани от Юбилеен сборник “ Българско село” С. , 1930 г.
sunny-day-large

Рада Колева

Тя излезе от Казълагач /Елхово/ преди изгрев слънце. От дълго време вече изпълняваше длъжността куриер на революционния комитет в Казъл- агач, изграден от Дякона, както го знаеше Рада Колева- Мангърката. Нейният мъж – Кольо Мангъра беше член на този комитет, а председател стана Дженко Димитров. Комитетските хора поддържаха връзка с околните села. Сега тя отиваше в Читалово /Раздел/.

В пазвата на жената като въглен пареше комитетското писмо. Три деца имаше Рада – две момчета и едно момиче. За тях мислеше сега, какво ли ще стане с милите, ако я заловят. Но като че ли се срамуваше да си призна, че наред с тревогата тя изпитваше и гордост от това, че е член на този комитет. “Ако ме срещнат турците” – и Рада се прекръсти, “ще им кажа, че отивам в Читалово да търся чакръкчия за счупената ръка на дъщерята” – помисли си тя. Детето от време на време задаваше въпроси и прекъсваше мислите й.

Най-сетне пое пътя за Читалово. Слизайки надолу към реката тя видя под едно дърво да стоят трима турци. Разговаряха високо и се смееха. Рада ги погледна бегло и плахо и заудря магарето и то, подтичвайки леко, закриви по прашния селски път. Тя бързаше да се отдалечи по-бързо от турците, но един от тях отправи поглед към нея и завика:

– Булка, гел бурда! /Ела тук/. Рада засили крачките си и се направи, че не го чува. Тогава същият направи няколко крачки и препречи пътя на магарето. Посегна да я хване за ръката. Рада се отдръпна и го помоли: – Остави ме, аго, бързам. Детето ми е със счупена ръка, та бързам да стигна до селото, лек да търся. Път ме чака обратно. – Не бързай, гяурке, – засмя се турчинът ехидно. – Пак ще стигнеш, време има много! -Той посегна отново да хване Рада, но тя направи крачка назад. Детето заплака.

Похитителят се мъчеше да я събори на земята, но Рада не се даваше. Останалите двама турци се смееха и поощряваха своя другар. Тогава той я хвана през кръста и я събори на земята. Стъпи с крак на гърдите и и писмото прошумоля.

Турчинът го извади и го прочете. След това изви силно ръцете на Рада и извика: – Къде отиваш, мръсна гяурко? Бунт ли ще правиш? В писмото се съобщаваше за готвеното въстание и накрая с разкривен почерк беше написано: “ Краят на турската робия наближава! Смърт на друговерците! “.

Много мъки претърпя Рада този ден. Гавриха се с нея турците, биха я, скачаха върху гърдите и, но въпреки това не успяла да разберат коя ръка беше написала това и кой трябваше да го прочете. Рада мълчеше като мъртва. Накрая, полумъртва я обесиха на едно дърво край реката. “Разказът е препечатан със съкращения от в. “ Народен другар” бр. 110 от 15. 09. 1970 г. Автор е Чута Младенова. Рада Колева е действителна личност, куриер на създадения през 1872г. в Елхово Таен революционен комитет с председател Дженко Димитров.

sunny-day-large

Дянковият камък

По предание от стари хора, през османското робство тук са аргатували на турски чифликчии – хора от околните села, между които е имало и трима души от съседното село Срем. Те косили сено в тази местност за чифликчийските стада. През време на работа намерили заровени златни монети, които поставили в една купа сено, така че след работа да си ги поделят.

Единият от тях скришом взел парите и ги скрил на друго място. След свършване на работа тримата отишли да търсят парите, обаче не ги намерили там. Съмнявайки се в своя другар, който не признавал, че е взел парите, двамата решили да го сплашат. В тази местност има голяма скала, надвесена над Тунджа.

Те хващат другаря си и го качват на скалата, като го заплашват, че ако не каже къде са парите, ще го хвърлят в Тунджа. Той обаче не признавал. Надвесвайки го над реката, те го изтървали и той се удавил. Удавеният се казвал Дянко. И до днес тази скала стои и се нарича от населението Дянковият камък. Легендите са от книгата “ Гранитово” на Стоян Великов и Георги Трифонов, издадена в София през 1987 г.

sunny-day-large

Цокина могила

Намира се в горното течение на поточето Юрук дере. През време на османското иго в селото е имало една много красива мома на име Цока, в която се влюбва един турчин, живеещ в Одрин, а търгуващ в този край. При едно свое идване в село турчинът открадва Цока мома насила.

По пътя за с. Дермен дере спира до една могила, за да си почине. В този момент пристигат двамата братя на Цока, за да я избавят от ръцете му. Турчинът, като вижда, че братята ще го настигнат, убива мома Цока и побягва към близкото дере. Братята догонват турчина в дерето и там го убиват. Турчинът се казвал Юрук и хората от селото нарекли това дере Юрук дере, а могилата, където била убита Цока мома – Цокина могила. Легендите са от книгата “ Гранитово” на Стоян Великов и Георги Трифонов, издадена в София през 1987 г.

sunny-day-large

Кладенецът на Уста Митър

По предание на стари хора този кладенец е изграден преди 200 години. Тогава Лалково наброявало 40 къщи. Селяните с дървени рала обработвали малки парчета земя край реката, пресичаща селото. Вечер жените нарамвали кобилиците с лъскави бакъри, мъжете слагали шарените бъкели в дисагите и тръгвали за вода по малките кладенчета край реката.

С мъка се добирали те до прясна сладка вода. На селския мегдан била железарницата на Тодор Димитров или както всички му викали Уста Митър. Този майстор имал златни ръце. Майсторлъкът му се прочул надалече, а славата му не е заглъхнала и до днес. Виждал майсторът как се мъчат съселяните му за вода и мислел какво да направи. Един хубав пролетен ден той заклал курбан на мегдана.

Хапнали, пийнали и най-сетне майсторът предложил на това място да изкопаят кладенец – задружно. Почнали работа ден и нощ. И най- после за радост на мало и голямо бликнала вода – студена и бистра. Застроили кладенеца с хубави бели камъни. Уста Митър изковал най-якия синджир за кофата. Оттогава младо и старо се събирало вечер на кладенеца на сладка приказка и сладка вода. Железарят се грижил за него до края на живота си.

Умрял със заръка на сина си да продължи да наглежда кладенеца. Преданието говори, че когато турците се изселвали през 1877 г., задигнали синджира на кладенеца. Това озлобило лалковци. Те решили на всяка цена да го издирят. По това време лалковските кюмюрджии продавали стоката си чак в Одрин. Веднъж те забелязали на един бейски кладенец същия синджир.

В тъмна нощ кюмюрджията Адам Димитров заедно с другарите си взел синджира и го отнесъл в родното си село. Край кладенеца и днес растат вековни дървета. Лалковци си имат и чешма, но кладенецът на Уста Митър ги връща в света на легендите и преданията. Материалът е публикуван във в. “ Н. другар” бр. 102 от 25 август 1970 г. Автор е Кирил Марков.

sunny-day-large

Кара Кольо

Почти два дни Кара Кольо не излезе от скривалището в манастира “ Св. Троица” до с. Устрем. Уморен беше от дългите походи, от кървавите схватки с турските главорези, от плача и неволите на поробения български народ. Затова, когато на втория ден, надвечер, излезе в манастирския двор, като че ли планина беше отхвърлил от тялото си …

Изведнъж големите манастирски порти се отвориха и по калдъръмения път затрополя каруца, пълна с чували брашно. Инокентий размахваше камшика от каруцата, а Порфирий отупваше расото си с едната ръка, а с другата замаха на Кара Кольо да почака – От село Шахлий / Княжево/ идваме, Кара Кольо, Събирахме помощ за манастира. Попът двеста заръки заръча: “Видите ли Кара Кольо, кажете му за злата ми съдба”.

“Вчера Хасан бей от Хасанбеглий / Изгрев/ ми отвлече жената”. И като дете заплака. Била на чешмата за вода. Беят се завръщал с файтона си от лов. Като видял попадията, смаяла го хубостта й. Грабнали я неговите хора и на файтона – Значи и попска душа запалиха проклетниците. – извърна замисленото си лице Кара Кольо. Само след няколко дена, съпровождан от петима мъже Кара Кольо осъмна в дядо Славоеви от Хасанбеглий.

Дядо Славое го посрещна зарадван, че идва точно, когато правеха сватба на внука му Иван. – Научихме, дядо Славое, всичко научихме и затова идваме. И разкри на стареца плана си. – Значи вие искате да занесете сладката ракия на бея. Сега дрехи трябва да ви осигуря. – Три чифта мъжки и три чифта женски дрехи, дядо Славое. Другото остави на нас. Днес ний ще изпълним този адет. Този път ракията ще бъде от нас.

Ето я – хем люта, хем силна и упоителна. – каза Кара Кольо и измъкна голямо шише от пояса си. Есенното слънце беше се издигнало над хоризонта, когато от дядо Славоевия двор излязоха сватбари, съпровождани от селски музиканти. Още с отварянето на бейовите порти жените заиграха, а мъжете надаваха от време на време буйни гласове.

– Сладка ракия ти носят, господарю – поклони се ратаят пред вратата на бея. От разкошната стая като от олтар тържествено излезе беят. – Ашколсун, ашколсун, хубаво играят жените – с възхищение се обърна той към мъжете. – Шега у тях няма, бейо честити! – заговори Кара Кольо и като подаде шишето с ракията додаде: – От младоженците ракия и радост ти носим.

– Аллах и на тях здраве и радост да носи! – и беят вдигна шишето. – Ама че хубава ракия – и пак отпи голяма глътка. На третия път изпи почти всичката ракия. През това време само Кара Кольо забеляза как един от хората му заговори с попадията. Вечерта няколко конници спряха пред портата на поп Партений от Хасанбеглий и въведоха попадията вътре.

Радостта му беше безкрайна. Кара Кольо взе бял лист и написа: Хасан бей, ако си позволиш втори път да извършиш такова зло деяние, каквото извърши с жената на поп Партений от Шахлий, жив на огън ще те опека. Кара Кольо” – Още утре занесете тази бележка на Хасан бей- заръча той. След това поведе юнаците си към конете. Препечатано със съкращения от в. “ Народен другар” бр. 9 от 24. 01. 1976 г. Автор Дичо Ковачев.

sunny-day-large

Археологическа изложба

Археологическата изложба към Етнографско-археологическия музей в Елхово е разположена в самостоятелна експозиционна зала с площ от 100 кв.м. в близост до Районен съд – гр. Елхово.

Манастир Света Троица

Девическия манастир „Света Троица“ е разположен на 25 км южно от град Елхово, близо до тополовградското село Устрем (Вакъф). Това е най-големия манастир в Странджанско-Сакарския планински масив.

Тракийски слънца

Тракийски слънца са скални светилища, които се намират на около 4 км на юг от с. Мелница по асфалтовия път към с. Лесово. На това място през 1990 г. са открити група мистични тракийски скални кръгове.

Тракийски долмени

Най-значимите находки от времето на Древна Тракия в Елховско определено са двата долмена запазени южно от пограничното село Голям Дервент.

Парорийски манастир

На 35 км югоизточно от град Елхово в землището на боляровското село Воден се намират останките на исихасткия манастир „Св. Богородица”. Той е бил създаден през 1335 г. в тогавашната погранична област Парория

Местността Дрънчи Дупка

Местността Дрънчи дупка е разположена в землището на село Мелница само на 18 км от град Елхово. Обявена е за природна забележителност през 1968 г.

Етнографско-археологически музей

Етнографско-археологически музей – Елхово е създаден през 1958 г. в центъра на града и представя една от най-интересните и оригинални етнографски експозиции в страната.

Резерват Долна Топчия

Резерват Долна Топчия е поддържан резерват, който се простира на територия от 467,47 хектара в землището на град Елхово.

Контакти

Етнографско-археологически музей – Елхово
Телефон: 0478 / 88 039
Община Елхово
Телефон: 0478 / 88 004