Парорийски манастир
На 35 км югоизточно от град Елхово в землището на боляровското село Воден се намират останките на исихасткия манастир „Св. Богородица”. Той е бил създаден през 1335 г. в тогавашната погранична област Парория, от където става известен като Парорийски манастир. Създателя на манастира е основоположника на исихазма в България, монаха-аскет Григорий Синаит. Макар да е съществувала съвсем кратко, само 15 години, Парорийската обител станала главно средище на исихазма. Сред монашеското братство, което наброявало около 50 ученици на Синаит, били станалият по-късно стожер на българския исихазъм Теодосий Търновски – учител на патриарх Евтимий, Ромил Видински, Киприян Цамблак – бъдещ Киевски патриарх и Калист – бъдещ Византийски патриарх.
Парорийският манастир е един от най-ценните обекти на културно-историческото наследство на региона. От езотерична гледна точка се вярва, че мястото, на което е построен манастира има особена енергия, която се дължи на комбинацията на пещерата, където повечето исихасти са оставали сами с дни, за да се докоснат до Бога и реката, която преминавала под хълма.
Манастира има много голям принос за израстването на Българската култура. Може да се каже, че преди столицата Търново да се оформи окончателно като водещ център на духовния живот, странджанската обител е сложила основите на забележителното културно явление на средновековието – Втория златен век на българската култура. Литературната дейност на Синаитовия манастир се изразява преди всичко в превеждане на исихастки произведения. Най-известен и търсен бил преводът на 150 поучителни глави на Григорий Синаит. Според изследователката Елена Коцева, около 40 от достигналите до наши дни български ръкописи от ХIV век са “парорийски”.
Манастирът просъществува кратко – докъм 1350 г., когато го разрушават турците на Умур бег. Монасите в Парорийската обител били предупредени за атаката на Умур и успели да се спасят, но при бягството си се пръснали. Някои отишли в Атон, други – към дунавските земи, а най-много постъпили в новооснования Килифаревски манастир. След разорението на Парория в 1350 г., в главно исихастко средище се превръща Килифаревския манастир. По устройство той повтарял Синаитовата обител в Парория и имал Синаитовия ктиторски устав.
По следите които са останали от Парорийския манастир става ясно, че манастирът е бил укрепен – ясно личат очертанията на стената, която го е ограждала. Точно срещу входа на стената е бил храмът – първоначално изграден като еднокорабна базилика. Църквата е била стенописана. В долната си част стените били украсени с рисуван цокъл, който имитирал мрамор. Някога от двете страни на дромоса са били разположени симетрично 24 колони, сега от тях са останали само основите. Колоните имали овална форма, постигана с иззиждане на тухли, всяка с формата на четвърт пръстен. И долу, и горе били украсени с мраморни капители.
В дъното на дромоса е бил входът за пещерата, която вероятно е била обработвана от човешка ръка много преди възникването на манастира – още около III в., и то от население, което е имало рударски умения.
От двете страни на входа за пещерата в скалата са вдълбани гробни ниши, в които вероятно са били останките на самия Григорий Синаит, за когото се знае със сигурност, че е умрял и погребан в манастира, но не можем да сме сигурни понеже през 1926 г. от тук са минали иманяри, които са извадили костите от нишите.
От входа на пещерата вее хлад. До дъното на 14 метра дълбочина се слиза по стълбище с 34 стъпала, прецизно издялани във вулканичната скала – още едно доказателство за каменоделските умения на тогавашното местно население. Около средата на стълбището е второто ниво на пещерата. Една от стените му е иззидана с фин тухлен градеж с хоросан. Според историка, разработващ обекта доц. Атанас Орачев и той е много по-ранен от манастира, правен през Късната античност.
Таванът на третото ниво е сводест, в основата на стената срещу стълбището е вкопана ниша, голяма колкото в нея да се побере приклекнал човек. Според историци вероятно Синаит се свивал в пещерната ниша за молитва и медитация.
Вдясно от най-долното стъпало на стълбището започва много тесен и нисък коридор, на чийто вход с фини тухли е иззидана арка. Сега този коридор е недостъпен – след входа му има “кладенец”, дълбок към 14 метра. Според пещерняци не било изключено от дъното му да тръгва галерия, която да води извън стените на манастира.
